"Писма до мъртвите с любов" от Ава Дилийра

"Писма до мъртвите с любов" е книга, която привлече вниманието ми в Goodreads, oще преди да бъде публикувана на български. Първо беше прекрасната корица и когато я видях за пръв път в книжарниците ми стана много приятно, че българската се води по оригинала. Самата история и идеята как младо момиче пише писма до починали известни личности прикова вниманието ми и дори си позволих да чуя първите две глави на Аудио. Дори не знаех, че ще излиза тук, в България, а когато я видях направо като гръм от ясно небе ми дойде, защото стана сравнително скоро. Не знам защо отлагах четенето й толкова дълго време, някъде около 2 години?

Лоръл получава за задача в училище да напише писмо до известна личност. Вместо до някой починал президент или философ, както е написано на гърба на книгата, тя избира да пише на Кърт Кобайн, което дава началото на запълването на цяла тетрадка с писма до мъртви известни личности, които са й направили впечатление. На тях тя описва своя живот - приятелите, училището, момчето Скай, което тя толкова много харесва, нейните разведени родители и най-вече загубата на своята любима по-голяма сестра - Мей.

Това е една прочувствена книга, която ме остави да седя в трапезарията и да плача за края, за това, че трябва да се сбогувам с всички тези прекрасни герои, за всичко. Не вярвах, че ще ме удари в емоциите. Лоръл и нейната среда бързо спечелиха симпатиите ми, макар че постоянното й хленчене и както се изразява Скай - "изчезване" на моменти ме изнервяха до краен предел. В повечето време не им обръщах толкова внимание, защото имаше други по-важни неща.

Още в началото щом Лоръл заговореше за своята любима сестра Мей се усеща, че нещо около смъртта й не е наред и че се крие нещо повече от инцидент. Какво го е причинило? Това е достатъчно да разбуди интереса на един читател и да иска да разбере още и още за случилото се. Което ни води до друга причина, която прави книгата за мен увлекателна и това е да чета за нечий живот на мой връсник. Загадката около смъртта на Мей е приятен бонус към това.

Страшно много исках през повечето време да присъствам и аз на всичко описано, тъй като знам, че само с тези герои бих се почувствала наистина специално да слушам плочи на Ейми Уайнхаус и Кърт Кобейн, да гледам "Магьосникът от Оз" и "Черният рицар" или пък някой да ми цитира произведение на Елизабет Бишоп.
Книгата може да послужи за пример на някого, който е изправен пред същите проблеми, затова и смятам, че няма да е лошо, ако повече тийнейджъри я прочетат, защото наистина вярвам, че всеки би могъл да открие частица от себе си вътре. Сериозни теми, на които трябва да се обърне внимание, се засягат.

Става ми наистина жал за Лоръл, когато мислеше за Мей. Не мога да си представя да загубиш някого толкова скъп - твоят пример за подражание, твоят приятел и съветник, твоята по-голяма сестра, която е толкова харесвана от всекиго. Доста ми напомняше на Лолита, когато споменаваше колко "дива" е била тя.

Като цяло самата мисъл затова, че Лоръл не се чувства достатъчно уверена и готова да поговори с приятелите си за всичко, което е написала в тетрадката си до тези мъртви известни личности , ме кара да се замисля колко самотно се е чувствала, а това че всичко наоколо й напомня за нея звучи още по-потискащо. Изпитвах огромно съчувствие и през повечето време желаех да бъда до нея и да я уверя, че може да ми довери всичко, което я тревожи.

Второстепенни герои като Хана, Скай, Натали, Тристан и Кристен също спечелиха моите симпатии. Хана и Натали също са една от сериозните теми, които са засегнати в книгата, но няма да се впускам в обяснения, защото не искам да губите интерес. Скай ми беше наистина мил и от самото начало предполагах, че има нещо гнило около него, но в същото време е свястно момче, което въпреки всичко стоеше и помагаше на главната героиня в трудни моменти. Тристан и Кристен ми бяха доста забавни персонажи, като всичко около Тристан ме впечатли, а най-вече неговата мъдрост и милото му отношение към Лоръл, като постоянно я съветваше, а тяхната приятелска връзка допълнително стопли сърцето ми.
Друго нещо, което ме правеше щастлива, докато четох книгата бяха жестовете, които всеки един от героите правеше за някого. Оживлението на бащата на Лоръл е също допълнение към тях.

Краят наистина ме разчувства, а фактът, че трябва да се разделя с тези прекрасни герои и писмата засили ефекта на удара в емоциите. Макар едната част от героите да не са реални, а другите мъртви, аз ги усещах сякаш те наистина са тук и все още съществуват. Поздравявам Ава Дилийра за прекрасната творба, която е създала, а фактът че книгата ще бъде екранизирана ме прави още по-щастлива и най-вероятно ще бъда една от първите в киното! 4,5 от 5 звезди.