вторник, 19 юли 2016 г.

"Гневът и зората" от Рене Ахдие

Най-накрая дойде моментът да удостоя тази прекрасна книга с ревю. Рене Ахдие е свършила страхотна работа, защото ме накара да се влюбя в "Гневът и зората" още в началото и с всяка следваща страница осъзнавах, че това е книгата, която ми трябваше от доста време. Съдържа всичко, което е достатъчно да ме остави с доооста добро впечатление, а именно - лек, приятен и увличащ стил на писане, добре изградени герои с ясни цели и с принос към цялата история, независимо дали е добър или лош, без впускане на хиляди обяснения за заобикалящата среда и най-вече без лигави любови. А това, че се докосваме до арабската култура е още един плюс, тъй като я обожавам! Вече знам, че когато някой ме пита какво търся в една книга или какъв е идеалът ми за перфектната история, просто ще им кажа "Гневът и зората". Разбирам защо, като я проверявах в Goodreads и четях ревюта на други book blogger-и абсолютно всички мнения бяха положителни.

Историята ни отвежда в Близкия Изток, където младият владетел на Хорасан - Халид ибн Ал Рашид, който всяка вечер взима за съпруга различно момиче, а на следващата сутрин щом зората се покаже то бива убивано, като е увито копринено въже около врата й. Приятелката на Шахризад ал Хайзуран става жертва на това верижно убийство (уау, прозвуча като някой криминален роман), което я подтиква да отмъсти за нея и за всички жертви на жестокия халиф. Въоръжена с търпение и кураж, 16-годишната девойка става съпруга на Халид, като всяка вечер му разказва приказки и малко по малко се опитва да стигне до него, борейки се за живота си до настъпването на утрото, тъй като може да й се окаже последно.

Мисля че повечето са се досетили или поне са прочели, че в основата на цялата история стои историята за "Хиляда и една нощ", което прави книгата още по-интересна. Предполагам всички са останали впечатлени от Шахризад, която със своята сладкодумност, смелост и харизма си е спечелила доста фенове. Обожавам такива героини...нахакани, макар че понякога беше прекалено и "нахакаността" й се доближаваше до нахалност. Изказванията, които ще прочетете долу са достатъчни, за да ви убедят, че Шази не е от лесните, че винаги иска да постига, каквото иска и че тя, определено, е една борбена личност, с което тя ме вдъхновява още повече.

"- Значи искаш да хвърля Шази на вълците?
- Шази? - усмихна се още по-широко капитанът. - Честно казано, жал ми е за вълците."

"-Мога да си я представя как дръзва да предизвика кобра да я ухапе, като се кълне, че нейната отрова ще убие змията първа.
-И ще спечели – усмихна се Тарик.“

Разбира се, Ева-Мария няма да е Ева-Мария, ако не се влюби в героя, който върши зли деяния. Още от самото начало идеята за млад, красив и чудовищен владетел ми допадна, а с напредването на събитията се влюбвах все повече и повече на Халид и развиващата се връзка с Шахризад. Радвам се, че нещата не станаха веднага, а постепенно и с подходящо темпо, което кара читателя да се наслади максимално на случващото се. 

Ето че отново бях изненадана от развоя на нещата. Първоначално си помислих и останах с впечатление, че тук няма да присъства елемент на магията, но бум, ето я и нея, играеща много важна роля. Няма да отдавам прекалено голямо внимание на нея, защото рискувам да напиша спойлер и има шанс да си загубя доброто мнение за книгата, защото имах съвсем други очаквания, но пък от друга страна нямаше да се стане иначе. 

Второстепенните герои като Деспина, Джалал и Тарик също ми допаднаха. За Деспина не бях много сигурна дали е истинска приятелка на Шази и се радвам, че се оказа такава накрая. Доста често ми напомняше на Женя от поредицата "Гриша", а Тарик ми напомняше на Мал, защото имат доста общи качества и историите им горе-долу се препокриват. С разликата, че Тарик ми беше приятен в началото, а в края ми стана досаден. 

Не очаквах, че краят ще е такъв и съм наистина страаашно любопитна да разбера какво ще стане в следващата книга, така че, моля ви, моля ви, моля ви, побързайте! И като крайни думи за непрочелите я ще кажа само - ПРОЧЕТЕТЕ ПРОЧЕТЕТЕ ПРОЧЕТЕТЕ! Няма да съжалявате! 5 от 5 звезди.

„Когато бях малко момче, майка ми казваше, че едно от най-хубавите неща в живота е да знаеш, че историята ти все още не е приключила. Нашата история може и да е стигнала до края си, но твоята история все още не е разказана.
Направи я такава, че да е достойна за теб.“

петък, 15 юли 2016 г.

"Аз преди теб" от Джоджо Мойс

Връщам времето назад, когато за пръв път преди една или две години видях "Аз преди теб" в книжарниците. Със своите глупави предразсъдъци, вземайки под внимание заглавието, веднага реших, че това няма да бъде книга, която някога ще прочета само и само, защото я помислих за поредното, изпълнено с клишета, лигаво, любовно романче. Колко повърхностно от моя страна... Сега, когато книгата доби още повече популярност и още повече за филмовата адаптация с Емилия Кларк и Сам Клафлин (обожавам ги!) реших, че може би ще си струва четенето, имайки предвид положителното мнение на повечето в book blogger-ското общество. "По-добре късно, отколкото никога!" са казали хората и са абсолютно прави, защото този роман не е поредното клиширано лигаво любовно романче, а напротив... Изключително много се радвам, че се докоснах до прекрасната история на Лу и Уил, а това че съм я прочела чак сега, не ми се струва вече чак толкова фатално, защото вярвам, че нямаше да я възприема по същия начин, ако я бях прочела преди една или две години.

Първо искам да отбележа, че обожавам корицата. Не знам на кое се дължи повече. На красивата гледка, на добре съчетаните цветове, този красив нюанс на червеното, на хубавия шрифт... Вдъхва ми някакво спокойствие.

Представете си две крайности. Единият край е Луиза Кларк - 26-годишна, жизнерадостна по природа, социална и добросърдечна млада дама, която е съкратена от любимата си работа като сервитьорка, а с парите тя помага на многобройните членове на семейството си да се издържат финансово. След доста несполучливи опити да си намери нова тя попада на обявата, в която гласи, че се търси асистент за човек с увреждания срещу добро заплащане, както е написано на гърба на книгата. Така тя попада на другата крайност - Уил Трейнър - квадриплегик, който преди моторната катастрофа, приковала го към инвалидна количка, се е наслаждавал на живота си на пълни обороти. Рязката промяна в динамичния му живот води до необщителност, монотонност и песимистичност. С влизането на Луиза в дома на Уил се започва началото на една промяна във възгледите на двамата герои.

Луиза Кларк ме спечели още в първите страници. Нейната гледна точка беше приятна, ненатоварваща за четене и забавна. Непохватността й и човечността й са още качества, които ми се харесаха още повече и ме карат да искам да поседнем в "Кифличката" на чаша чай, приказвайки си за посетителите, модата и всичко останало. Вярвам, че нейната упоритост, вложена да покаже на Уил, че животът може да е прекрасен без значение дали си в инвалидна количка или не, е оценена от останалите читатели и най-малкото са били вдъхновени от нея.

"Изглежда с Уил бяхме намерили начин да се търпим взаимно. Състоеше се предимно в това той да е груб с мен, а аз да му го връщам от време на време...Той ме ругаеше и ме наричаше "досадница", а аз му предлагах да опита без тази "досадница", пък да видим как ще се справя."

Промяната в Уил, чиято саркастичност и приключенски дух ме впечатлиха доста, беше също толкова неотразима, колкото тази на Лу, която вдъхва повече живот в неговото ежедневие. Това че и двамата започват да виждат света по съвсем друг начин и все пак запазвайки качеството упоритост, непрестанно преследване на цели и отстояване на мнение.

Макар късно, тяхната любов се усеща още преди двамата да са го осъзнали. Мога да поздравя Джоджо Мойс за това произведение, в което докосването на ръцете е описано толкова невинно, чисто, интимно и красиво.

Няма как да не споменем и второстепенните герои като Трина - сестрата на Лу и Нейтън, които също са не по-малко впечатляващи от Уил и Луиза. Човек може да си мечтае за тяхната подкрепа, която оказват. За съжаление не мога да кажа същото за кречеталото Патрик, който още след няколко реда ми беше станал ужасно досаден.

Страшно съм щастлива, че прочетох тази невероятна история и макар, че не се сдържах и отидох да гледам филма преди да свърша книгата, не ми попречи да остана без думи заради края. Фактът, че филмът се придържа максимално към оригиналната история ме радва още повече, актьорите са перфектно подбрани и само мога да кажа, че ще се добера възможно най-бързо до продължението и че чакам с нетърпение за втората част на голям екран. 4,5 от 5.

вторник, 12 юли 2016 г.

"Обсидиан" от Дженифър Л. Арментраут

Абсолютен срам е, че чак сега пиша ревю, но в последно време съм изпаднала в такава меланхолия и просто не бях в настроение да пиша за която и да е книга. Идеята беше да дочета "Аз преди теб" и "Синдер", но повече не можех да се чувствам гузно и реших да предприема нещо.

Както виждате вече, избраната книга е "Обсидиан", за която преди да прочета, имах съвсем други представи. Нито една от представите ми не се доближаваше и мааалко до истинския сюжет. Едно от предположенията ми беше, че красавецът на корицата се казва Обсидиан...Мда, нямах си и на идея, че е природно, вулканично стъкло, както пише в интернет.

Майката на Кейти Шуорц решава да се преместят от Флорида в Западна Вирджиния, за да започнат ново начало. Разбира се, Кейти, тийнйджърка, book blogger-ка (хмм...) не е доволна от този факт. Деймън и Ди Блек - брат и сестра близнаци са нейните нови съседи. Деймън - ужасно арогантен, досаден и в същото време с визия на супермодел, а Ди - жизнерадостна, приятелски настроена и също толкова добре изглеждаща. Кейти и Ди се сприятеляват, но новопристигналата си е наумила да стои далеч от брата на своята нова приятелка заради гореспоменатите причини. Докато един ден не се случва нещо, което ще промени живота й.

Както повечето, които са ревюирали книгата, така и аз съм на мнението, че тази книга е клиширана и че си прилича със "Здрач", но... тя ми достави огромно удоволствие да я чета и колкото и да ми беше явно за повечето неща, Дженифър Арментраут е свършила чудесна работа, защото докара тръпката за тези така предвидени неща. Няма да ви издавам какво ще се случи. Само една думичка... паранормално.

Самата идея ми харесва много, тъй като не е често срещана, а образите са наистина добре измислени и оригинални. Арментраут представя Питърсбърг като едно наистина уютно, спокойно и не чак толкова преливащо с народ местенце, което на мен супер много ми допада и ми се щеше просто да бъда там и да хапна с героите в онова крайпътно заведение, ако не се лъжа, книгата не е у мен и не мога дори да проверя дали е споменато в първата.

Колкото и  да ми харесва играта на Деймън като лошото момче в някои моменти нистина прекаляваше с отношението си спрямо Кейти, а тогава ми се щеше да й ударя един шамар, защото и тя не беше по-малко дразнеща, а това че сама си противоречеше беше още по-дразнещо. Дори в моите очи тя изглеждаше точно като някое малко котенце, а какво остава за готиния й съсед.

Четенето наистина си заслужава и ако първата ви се е сторила банална, повярвайте ми по-нататък няма нищо общо с това, което става в началото, не е запълнена с клишета, а Здрачевото настроение на авторката очевидно е намаляло в следващите книги, така че смело напред и сами ще се уверите, че си е струвало. 4,5 от 5.